Животът на легионерите

Армията в поход

Армията по време на марш се наричала agmen. Трябва да се отбележи, че по време на война легионите не били никога в пълен състав. Една или две кохорти винаги оставали в постоянния лагер.

Легионите никога не действали поединично. Обикновената армия никога не надхвърляла 4-5 легиона с обща численост /заедно със спомагателните войски/ - до 30 000 души. Консулската армия, която се считала за териториален стратегически резерв, използван само в крайни случаи, наброявала 6 легиона с численост до 36 000. Големите завоевателни армии като войската на Сула или Лукул в азиатските кампании, армиите на Помпей и Цезар били имперски, съставени от 8 до 12 легиона /съответно от 48 000 до 72 000/. Те се набирали при нужда и се разпускали след края на присъединяването на дадена провинция към империята.

След установяването на едноличната власт легионите били разквартирувани извън Италия в пограничните райони, за да пазят завладените територии. За неголям поход се заделяли 3-4 легиона. При нахлуването на територията на силен противник числото им можело да достигне до 8 или 10. Във войните с даките Траян задействал между 14 и 16 легиона.

Походен ред /ordo agminis/

Походът започвал при изгрев слънце, а дори и по-рано. Йосиф Флавий в книгата си "Юдейската война" описва реда на придвижване на легионите при похода на Веспасиан от Птолемаида. Леките помощни отряди и стрелците били изпратени напред за отразяване на непредвидените неприятелски атаки и оглед на подозрителни местности, с цел да се предотвратят възможностите за засада. След тях се придвижвала част от тежковъоръжената пехота. После идвали така наречените castrorum metatores или exploratores, които при приближаване към крайната цел на дневния преход, трябвало да определят мястото за разполагането на лагера. Следвали ги "сапьорите" /antecursores/ с брадви - dolabra, които трябвало да отстранят неравностите по пътя и да го направят леснопроходим. Зад тях яздели конниците, пазещи обоза и щаба на главнокомандващия. Самият той се придвижвал след обоза, заобиколен от личната си охрана. След него карали мулетата, превозващи обсадните машини и друга военна екипировка. После идвал редът на легатите, трибуните и префектите, прикривани от отбрана войска. Следвали ги легионерите, маршируващи в редове по 6 човека във всеки. По краищата на колоните вървели центурионите и optiones, следящи за реда и дисциплината.

В края на бойния строй се придвижвали останалите помощни войски и наемниците. 

Войската се придвижвала с такава скорост, че да не се разтегнат колоните и при необходимост да се прегрупират за битка. Ако врагът бил близо, войската се движела в боен ред. При опастност обозът бил поставян в средата на колоната, 2/3 от войската минавала в авангарда, а 1/3 прикривала колоната.

Нормалният дневен преход /justum iter/ бил приблизително 30 км. и продължавал около 7 часа. Ускореният преход /magna itinera/ бил 35 км., а форсираният /maxima itinera/ достигал до 50 км.

Лагерът

Независимо от времето, умората и отдалечеността от врага, в края на всеки дневен преход легионерите е трябвало да строят укрепен лагер /castra aestiva/. Затова разстоянието между преходите често се обозначавало с броя на лагерите.

Строенето на римския лагер било подчинено на определени правила. За най-подходящи места се считали хълмовете, с източник на прясна вода наблизо... Формирала се специална група, която трябвало да определи точното разположение на лагера. Началникът на групата забивал бял флаг на мястото, където трябвало да бъде разположена палатката на пълководеца /praetorium/ - в центъра на лагера. От тази точка се определяло разположението на останалите части на лагера. Войниците оставяли своя багаж и се залавяли за работа /често работели въоръжени/.

По периметъра на лагера се изравял ров /fossa/ и бил издиган защитен вал /vallum/. Отгоре валът бил подсилен с дървени колове /pila muralia/, дълги 1, 60 и заострени от двете страни.

След като строителството на укрепленията било завършено, се издигали палатките на пълководеца и трибуните. Всеки офицер имал собствена палатка. По 60 метровия периметър около претория се разполагали палатките на висшите офицери и щаба /principia/. Палатките на легионерите се издигали последни. Пространството между укреплението и първия ред палатки било 30-50м., за да се маневрира свободно и за да не могат неприятелските стрели да ги достигнат. Палатките /tentoria/ имали дървено скеле, върху което се закрепяли ленено платно или кожи. В палатката се побирали 8-10 човека /contubernia/. За лагера отговарял paefectus castrorum.

Лагерът бил във формата на правоъгълник /с размери – 450 – 650м/. Пресичали го две главни улици, всяка от които завършвала с две главни порти – porta praetoria /гледаща към неприятеля/ и porta decumana, зад която се разполагали палатките на търговците. Другите две врати били porta principalis dextra и porta principalis sinistra /лява и дясна/.

Центърът на лагера – praetorium била както самата палатка на главнокомандващия, така и пространството около нея:

До палатката на пълководеца имало помещение /sacellum/ където се съхранявал орелът на легиона. Пред палатката стоял олтарът /ara/ където се правили жертвоприношенията. Вдясно от олтара се намирал quaestorium /с палатката на квестора/. Вляво се намирал трибуналът, насип, от който пълководецът държал реч пред войската и където съдели провинилите се. Зад трибунала се намирал форумът, служещ за войнишки сбирки. Отляво и отдясно на преториума се намирали палатките на трибуните и префектите. Зад преториума се намирали вспомагателните войски.

Пред преториума, от двете страни на via praetoria се намирали палатките на легионерите. Кварталът заеман от една центурия бил от 10 палатки /с 8-10 човека вътре/ и палатката на центуриона. Отстрани се намирало и оградено място за мулетата.

Работата по съоръжаването на лагера отнемала от 3 до 5 часа, след което войниците се подготвяли за нощувка. Лагер, в който войската прекарвала повече от една нощ, се наричал castra stativa. Летният лагер се наричал castra aestiva, а зимният – castra hiberna.

Доставката на припаси, вода, дърва се осъществявало от назначени по жребий поделения. Всички лагерни дейности се извършвали само по сигнал с тръба. Носенето на караулна служба било задължение на всеки войник /без ветераните и офицерите и жреците/. Патрулите били дневни /excubiae/ и нощни /vigiliae/. Всяка от четирите врати била пазена от по 1 кохорта. Денем околностите на лагера били пазени от конници, а нощем от пехотни части. Нощните патрули се сменяли 4 пъти /на всеки 3 часа/. Сигналът за смяна се подавал от буцинатор. Времето се определяло с помощта на водни часовници. Сутринта войниците на групи се явявали с поздрави при центурионите, те от своя страна идвали при префектите и след това всички офицери заедно приветствали пълководеца, който им давал паролата за деня и разпореждания за дейността, която трябва да се извърши.

Напускането на лагера също било последователно – след първия сигнал войниците разглобявали палатките, след втория – обозът се натоварвал на животните. Третият сигнал означавал излизане от лагера – легионерите се построявали в редици и напускали мястото.

Постоянните лагери с по-мощни укрепления, строени по бреговете на Рейн и Дунав постепенно заприличвали на неголями градчета:

Вместо палатки в тях се строели дървени бараки или казарми, отначало покрити със слама, а после и с керемиди. В рейнските лагери бараките се строели от камък вече по времето на Нерон. Около постоянните лагери възниквали пазари, занаятчийници, болници, театри училища и др. Така възниквали градовете. Съвременните градове - Кьолн, Страсбург, Майнц, Виена, Белград, и много други, дължат произхода си на разквартируваните по тези места римски легиони.

Воденето на военни действия

Готвейки се за битка, войската излизала от лагера, оставяйки в него багажа и обоза. Преди това пълководецът правил предсказания /auspicia/, след приключването им пред палатката се забивало червен vexillum и се подавал сигнал с тръби. Войската трябвало по възможност да е отпочинала и нахранена. Често главнокомандващия, опитвайки се да повдигне бойния дух на войската произнасял реч /adlocutio/.

Не разчитайки на случайността, римляните се стараели да избират мястото на битката предварително. За предпочитане местността трябвало да е открито пространство с възвишение, на което войската да има изгодна отбранителна позиция. Благоприятно трябвало да бъде и разположението на слънцето и посоката на вятъра. Ако слънцето се разполагало зад римляните – лъчите му заслепявали противника. Вятърът духащ по посока на врага не само отнасял прахта към него, но и увеличавал дължината на полета на стрелите и копията.

Войските, построени в боен ред се наричала acies.

 

Центърът се наричал media acies, а фланговете – cornua. Фланговите подразделения се означавали като alae /криле/. Легионите заемали центъра, фланговете им били прикрити от помощните войски, а фланговете на последните се подсигурявали от конницата. Предната линия в построението се наричала frons, линиите след нея – latera; тилът – tergum. Резервът се наричал subsidia. Легионите могли да бъдат групирани в от една до четири линии /acies simplex, acies duplex, … quadriplex/. Тактическите подразделения били вече кохортите, иззели функциите на манипулите от Републканския Рим. За главни кохорти били определяни I, II, III. От манипулите по старшинство първи били манипулите на триариите /названията се запазило, въпреки че разликите във въоръжението изчезнали/, следвали ги манипулите на принципите и най-нисши в йерархията били манипулите на хастатите. Във всяка кохорта манипулите били построени в ред – първо манипулите на триариите, после манипулите на принципите и накрая манипулите на хастатите. Във всяка манипула на предна линия стояла centuria prior, следвана от centuria posterior:

Интервалите между воините във всеки ред трябвало да бъдат 1м., а между два съседни реда – 2м.

Описани са няколко построения на легиона и неговите подразделения: 

Cuneus – клинообразна настъпателна колона, предназначена да пробие неприятелския строй:

Orbis – кръгово построение на войската, когато по-многобройният неприятел я обграждал:

Съществувало и построение, предназначено за отблъскване на неприятелската конница:

Иначе най-честият боен ред бил шахматният – 10-те кохорти на легиона се построявали на интервали, равни на фронта на една кохорта, най-често в три линии /acies triplex/.Първата и втората линия се състояли от кохортите на опитните бойци и новобранците, разположени близо една до друга, а третата се разполагала по-надалеч и изпълнявала функцията на резерв. Първата линия съдържала 4 кохорти, а втората и третата – по 3:

Пълководецът се обръщaл към войниците със въодушевяващ призив, след това се подавал знака за атака с tuba. Той се предавал по подразделенията с по-малките рогове – cornu. Боят бил започван от лековъоръжените войски. След това се включвали и легионерите. Придвижването към врага започвало с ускорена крачка, преминаваща в бягане. Достигайки дистанцията на полета на пилумите /15-20 крачки/ легионерите ги хвърляли:

а след това с извадени мечове атакували неприятеля, мушкайки го под прикритието на големите си щитове.

Конниците се сражавали в плътен боен ред. Често слизали от конете. Разпространен похват бил те да се разполагат между редовете на пехотата и в подходящия момент да атакуват през интервалите между кохортите. Кавалерийският отряд /turma/ се групирал в две линии /по 16 конника във всяка/ - общо 30 конника, декурион и младши офицер.

Кавалеристите се стараели да пазят помежду си дистанция от един метър, което било трудно поради естествената склонност на конете да се отдалечават едни от други при галоп. Колкото по-обучени били конниците, толкова по-плътен оставал строят им. Те атакували, мятали копията си и отстъпвали. След прегрупиране действието се повтаряло. Съществувал и друг начин на атака – например кръговата атака. Кавалеристите яздели около вражеския строй и хвърляли копията си, когато се изравнявали със него. Кавалеристите наемници ползвали своя тип оръжие – в римската армия служели конни стрелци и катафракти. Последните били предназначени за директна атака.

По време на сражението тактическите маневри вътре в армията били затруднени и бързото предаване на заповеди било на практика невъзможно. Затова задачата на пълководеца била правилно да определи действията на армията преди биткат да е започнала. Той трябвало да открие слабите места в линията на противника и да съсредоточи удара имено в този участък. Били познати няколко вида построения според това срещу кой участък от неприятелската линия да бъде насочен ударът:

Главните сили били съсредочени в десния фланг, откъдето бил нанасян основният удар, целящ да пробие фронта на противника:

Алтернативен бил и масираният удар по десния фланг на противника /използван по-рядко, тъй като обикновено римляните предпочитали първия вариант/:

Ако генералът бил достатъчно сигурен в дисциплината и обучеността на войските си, можел да заповяда равномерно настъпление срещу противника:

Когато римляните имали по-малобройна или по-слаба войска за прикритие на фланговете използвали естествени прегради /река, гора/, а цялата налична конница и лека пехота съсредоточавали на другия фланг:

Когато строят на врага бил пробит или той се впускал в бягство, кавалеристите ставали главните действащи лица. При преследването те се разделяли на две големи групи. Едната продължавала да гони и избива бягащите, а другата оставала като резерв, за да предотврати възможна контраатака.

Относно пехотата - да се насърчават войниците вече нямало нужда. Чувствайки плячката те самите тичали напред. Сега задачата на главнокомандващия била умело да ги сдържа, за да не нарушават линията на настъпващата армия. Причината била проста – отстъпващите не трябвало да се окажат обградени. Обграденият и отчаян неприятел би оказал упорита съпротива, което би нарушило бойния ред на легионите и би направило управлението на битката невъзможно, създавайки хаос.

Meдицинската служба в римската армия

По времето на Траян /98-117 г./ в римската армия се формира редовна медицинска служба. Преди това воините сами си помагали един на друг, но сега се появили добре обучени и екипирани специалисти. Служителите в младшия медицински персонал се наричали капсарии /от латинското capsa/, понеже носели характерната кръгла кутия с превързочни материали. Тяхната задача била да окажат първа помощ на мястото на битката. Нелекият труд на капсариите бил увековечен на колоната на Траян:

Евакуацията на ранените протичала сдлед приключването на военната операция. В най-близкия град или селище /близо до лагера/ се строяла полева хирургическа сграда, наречена валетудинарий /valetudinarium/, където се помещавали медиците, икономите, инстументариите и обслужващ робски персонал /изпълняващ функциите на съвременните сестри/. Икономите били аналогът на съвременната болнична администрация, а инструментариите /или снабдителите/ отговаряли за хирургическите инструменти, лекарствата, превързочния материал и друго медицинското оборудване.

План на валетудинарий от Дюселдорф /Германия/

Към края на 1 век във всички подразделения на римската армия имало професионални военни лекари – medici. Първият фиксиран в изворите военен лекар бил Диоскорид – военен хирург по времето на Нерон.

Началникът на медиците в легиона се наричал medicus legionis. Негови подчинени били medici cohortis, които във всяка кохорта били по четирима. Хирурзите, работещи в болниците /валетудинариите/ се наричали medici vulnerarii /от vulnerare – наранявам/. Във флотата също имало медици – по един на кораб.

Освен това всеки римски воин носел със себе си превързочен материал, за оказване на първа помощ.

Набор и обучение

След реформата на Марий армията станала наемна. Легионната пехота се формирала само от римски граждани, докато помощните войски се състояли от жителите на покорените провинции. След гражданските войни през първи век преди новата ера на всички италийци, живеещи на юг от пека По било дадено римско гражданство. Постепенно гражданските права започнали да се даряват на западните провинции /Испания, Южна Галия и т.н./.

Наборът на войската бил вече на доброволен принцип и понеже интересът на римските граждани, желаещи да постъпят на служба не бил особено висок, властите скоро започнали да свикват под знамената жителите на по-романизираните региони /Далмация, Галия/.

В началото на 2в. император Адриан заповядал да се приемат в легионите и провинциалите, с което започнала варваризацията на армията. Изгодите от обогатяване по време на война привличали последните повече от римляните. Вероятно през 2в. около 70% от легионерите били от западните провинции.

Преди да стане легионер доброволецът трябвало да получи поне някакви препоръки от някой чиновник или член на семейството, намиращ се вече в армията. С този документ доброволецът отивал при "наборната комисия" /probatio/, съставена от офицерите на легиона. Проверявали се не само физическите, но и личните качества на наборника. Подборът бил прецизен, защото мощта на легиона зависела от всеки един войник. Новобранецът /tiron/ трябвало да е с минимален ръст 1, 75 см., да разполага с прилична външност и да е физически здрав. Любопитното е, че италийците не се отличавали с висок ръст, така че за тях изискванията имали по-особен характер. След преминалите изпитания новобранецът /най-често на възраст около 18 години/ произнасял клетва /sacramentum/. Тя се отличавала от съвременната с религиозното си значение - била нещо като мистическа връзка между новобранеца и императора. Например клетвата от времената на Калигула гласяла следното:

"Iuramus per Iovem conservatorem et divum Caesarem Augustum et patriam virginem sanctam benevolos nos futuros esse erga Gaium Caesarem Augustum et universam domum eius et amicos iudicaturos, quos ipse elegerit, et hostes, quos ipse censuerit. Vere iurantibus autem nobis bene eveniat, periurantibus vero contra. Si sciens fallo fefellerove, tum me liberosque meos Iuppiter Optimus Maximus ac divus Augustus ceterique omnes di immortales expertem patria incolumitate fortunisque omnibus faxint."

"Кълнем се в името на Юпитер Пазител, божествения Цезар Август и святата дева на отечеството, че ще бъдем доброжелателни към Гай Цезар Август и цялото му семейство и ще смятаме за приятели тези, които той определи, а за врагове - онези, които той определи за такива. На тези, които съблюдават клетвата, нека им се случват хубави неща, а на клетвопрестъпниците - обратното! Ако съзнателно не сдържа клетвата си, сега или в бъдеще, нека Юпитер Всеблаг Всемогъщ, божественият Август и всички останали безсмъртни богове ме лишат от родина, от безопасност и от всяко щастие! "

Пропусналите годишната клетва могли дори да бъдат наказани със смърт. След полагането на клетвата бъдещият войник се записвал в легиона. Тук го разпределяли в някоя центурия, а неговите лични данни се нанасяли в списъците на подразделението. След това започвал изнурителният етап на обучението. Висшето командване и императорът лично следяли за състоянието на легионите и качеството на обучението.

Първоначално то не било системно, но от началото на 1в. станало задължителен елемент от живота на всеки войник. Докато новобранецът не опознаел дисциплината и начина на водене на бой той не бил допускан в строя. Новобранецът не носел колан и по това се отличавал от останалите войници.

Три пъти месечно легионерите марширували по 30 км. Войниците били обучавани да пазят строя и да извършват най-различни тактически маневри. Именно благодарение на високата строева дисциплина римският легион оставал непобеден на протежението на толкова години. Разбира се докато войниците постигнат съвършенство доста лозови пръчки се похабявали.

Легионерите трябвало да маршируват в два различни ритъма. Военната крачка позволявала да се преодолеят 30 км. за 5 часа по равен терен. Удължената крачка позволявала да се преодоляват над 35 км. за същото време.

Строевото обучение било допълвано от физически упражнения, включващи скокове, бягане, мятане на камъни, борба и плуване. Новобранците се обучавали и на езда. Главното ударение обаче се правило върху построяването на лагера. За тази цел новобранците правели учебни лагери два пъти на ден - сутрин и вечер.

По-късно започвало и обучението с оръжие. Мечът и щитът за тренировки били дървени, но два път по-тежки от стандартните:

Отработвали се удари както с меч, така и с щит. Основата цел при упражненията била при нанасянето на удара дясната незащитена страна на войника да не се изнася прекалено напред. Отработвало се и хвърлянето на пилума.

Следващият етап от обучението на новака се наричал аrmatura. Той получавал меч, един или няколко пилума. Провеждали се двубои между легионерите, като остриетата на мечовете били прикрити с дървени калъфи. Широко се използвал принципа за награда на победителя с двойна порция, а победеният получавал за храна овес вместо зърно. Иосиф Флавий описва упражненията като "безкръвни сражения или кървави тренировки".

След завършването на този етап войниците се разделяли със статуса на новобранци и се вливали в състава на легиона. Въпреки това през останалия си период на военна служба ги чакали все същите упражнения...

Кавалеристите се упражнявали в скокове с препятствия и атака срещу пехотата.

Практиката по обучение била дотолкова характерна черта в римската армия, че дори Сенека отбелязал: "Войниците в мирно време отиват на поход, макар и не срещу враг, насипват валове, изтощават се с ненужна работа, за да им стигнат сили за необходимата...."

Военна дисциплина, наказания и награди

Нито една друга антична армия нямала такава строга дисциплина. Основният й императив бил безусловното изпълнение на заповедите. Поддържането на строг ред било възможно благодарение на заетостта на войниците дори и в мирно време. Те строяли пътища, акведукти, градове, допринасяйки за романизацията на провинциите повече от която и да е било административна институция.

Военните закони наказвали със смърт не само за дезертьорство и изоставяне на строя по време на бой, но и за напускането на поста, загуба на оръжието, кражба и лъжесвидетелстване. По незначитените провинения санкционирали с понижение в званието, намаляване на заплатата, тежък физически труд, телесни наказания. Ако провинението било извършено от цялата манипула или легиона, можело да се прибегне и до най-тежкото и позорно наказание - децимацията. По жребий бивал екзекутиран всеки десети войник.

Поощренията също били разнообразни - похвала, повишаване в чина, увеличаване на възнаграждението и дела при раздялата на трофеите, освобождаване от лагерна служба. Заслужилият войник бил награждаван и със златни или сребърни гривни /armillae/. Съществували и специфични награди за различните родове войски - верижки /torques/ за конниците и златни или сребърни фалери с изображение на боговете или императора /за пехотинците/ носени върху бронята:

Трибуните и центурионите били награждавани с копие без острие /hasta pura/ и личен вексилум.

Висшата награда бил венецът /corona/.

1.- Corona civica.

2.- Corona obsidionalis.

3.- Corona muralis.

4.- Corona vallaris

5.- Corona navalis.

Най-почетният бил лавровият венец - знакът на триумфатора /corona triumphalis/:

Corona civica /1/ - направена най-често от дъбови листа - давала се за спасяване на гражданин /войник/.

Corona obsidionalis /2/ - направена от трева и дарявана на генерала, който се е притекъл на помощ на обсадения гарнизон и е разкъсал вражеската обсада.

Corona muralis /3/ - давана на първия легионер, качил се на неприятелската стена.

Corona vallaris /4/ - на първия, стъпил на неприятелския вал.

Corona navalis /5/ - на първия стъпил на вражески кораб.

Наградите се раздавали на войниците пред цялата войска.

В чест на пълководеца извоювал блестяща победа можела да бъде отпразнувана благодарствена служба в храмовене, наречена supplicatio.

Но висшата награда за всеки генерал се явявал триумфът - тържественото шествие в Рим. По традиция правото да бъде триумфатор имал само носителят на върховна военна власт /imperium/. Затова през 1-2в. триумфите били празнувани от императорите, които били и върховни главнокомандващи, а победоносните пълководци получавали триумфални отличия.

По традиция до деня на триумфа пълководецът оставал извън градските стени. В уречения ден той, съпроводен от тържествено шествие навлизал през триумфалната порта по посока на Капитолия:

 

Улиците били украсявани с венци, а храмовете - отворени. Зрителите приветствали победителя с викове, а войниците пеели песни. Шествието било оглавявано от висшите магистрати и сенаторите, следвали музикантите, след тях карали трофеите, плячката и картини на покорените градове и народи. След това минавали жреците, водещи бели бикове за жертвоприношението и по-знатните военопленници. Триумфаторът, съпровождан от ликтори, музиканти и певци, стоял в златна колесница, теглена от четири бели коня. Облечен бил в пурпурна туника /tunika palmata/ и пурпурна, украсена със златни звезди тога /toga picta/. В ръцете си държал скиптър от слонова кост, със златен орел на върха и лаврово клонче. Отзад в колесницата стоял роб, който придържайки лавровия венец над главата на победителя му нашепвал - "Memento mori" /Помни че си смъртен/.

Шествието завършвали войниците с лаврови отличия и всички наградни знаци по тях, които викали "Io triumphe" или пеели песни, понякога и с доста нецензурно съдържание по адрес на победителя. Например на галския триумф на Цезар войниците подвиквали - "Римляни, крийте жените си - водим у дома плешивия развратник"...

Достигайки храма на Юпитер пълководецът поставял трофеите при статуята на бога, произнасял благодарствена молитва, извършвал жертвоприношение и раздавал награди на войниците. Следвало пиршество.

През периода на Републиката пленените военачалници или царе често били екзекутирани, но императорският Рим изоставил тази традиция и им дарявал помилване.

В чест на победоносния пълководец били издигани паметници /tropaea/, първоначално от претопеното вражеско оръжие, а после от мрамор или мед. Строени били и триумфални арки и колони:

Възнаграждения

За службата си в армията легионерът редовно получавал заплата /stipendium/.

За първи път заплатата била установена от Цезар /226 денария/, тъй като допреди него нямало определена фиксирана сума на възнагражденията. След 150 години Домициан отново я увеличил. А след още сто години заплатата пак била повишена.

Центурионите получавали два пъти повече от легионерите, като заплатите били изплащани на всеки 4 месеца.

Пехотинците от помощните войски получавали три пъти по-малко от легионера, а кавалеристът - 2 пъти по-малко. Големи възнаграждения и подаръци /donatives/ се давали на войниците след победи или при възкачването на престола на нов император /затова през трети век честата смяна на властта станала доходен бизнес/. Това правело службата в легиона доста привлекателна.

Войниците трябвало сами да си плащат за прехраната, облеклото, оръжието /с намаления естествено/. Освен това трябвало да заделят пари и за "новогодния обяд" на трибуните и центурионите, а също и за "погребалния фонд". Част от парите неизбежно отивала за рушвети. Нито един император не могъл да премахне "традицията" да се плаща на центуриона за предоставяне на отпуска. Отдавайки "на кесаревото на кесаря" на бойното поле, центурионът си взимал "центурионовото" в лагера.

Половината от всяко възнаграждение се съхранявало до деня на отставката на войника. За съхранението му отговаряли знаменосците.

За храна войниците получавали месечно зърно и сол. Зърното се смилало с ръчни мелници и от тестото се изпичал хляб. Само служещите във флотата получавали хляба опечен /на кораба паленето на огън било опасна работа/.

Месото играело второстепенна работа. Зеленчуците, плодовете и другите храни се давали само при недостиг на зърно. Провинциите били длъжни да предоставят храни и пари за издържане на гарнизоните. При поход провинциите предварително се запасявали провизиите.

Главният интендант на войската бил квесторът /quaestor/, отговарящ за стопанството и касата на войската. Той командвал ковчежниците и писарите.

Култове

Религията и култовете оказвали силно влияние върху живота на древните, особено върху военните. Като всеки римски гражданин и те почитали Юпитер, Юнона и Минерва.

Обект на поклонение били и орлите на легионите. Оттук водят началото си и почестите, оказвани на знамената във всички армии по света. Напълно естествен за войниците бил и култът към императора, който бил не само върховен главнокомандващ, но и върховен жрец /Pontifex Maximus/. Рожденият ден и победите на императора се почитали винаги. От 14 г. била създадена жреческа колегия за почитане на обожествения Август. Жреческите колегии се деляли на различни "подразделения". Понтифиците отговаряли за жертвоприношенията и следяли за правилността на изпълняваните ритуали. Авгурите, харуспиците и сибилините тълкували предзнаменованията. Освен традиционните жречески съсловия възниквали и други. Римляните се отличавали с търпимост по отношение на другите религии и в Римския пантеон прониквали доста божества /особено от Мала Азия и Египет/. Някои от иноземните култове се разпространили по цялата империя /култът към Кибела, Изида, Митра/.

Освен традиционните богове всеки войник си имал бог-покровител. Изборът бил практически безкраен /от общоприетите до местните божества/.

Най-голямо разпространение получил култът към сирийския бог Митра /аналог на Юпитер Долихен/, символът на който бил Слънцето. Култът към Sol Invictus /непобедимото Слънце/ бил изповядван и от императорите, които се отъждествявали с него:

Голяма роля играели и различните суеверия, страхът от магия, уроки и поражение били в ежедневието на войниците. За предотвратяването им последните носели амулети.

За благодарност към боговете били издигани паметници на мястото на битката, извършвали се жертвоприношения, част от плячката се посвещавала на храмовете.

Птиците се считали за вестители на боговете, затова по поведението им често се правели предсказания /този ритуал бил взаимстван от етруските/. С това се занимавали авгурите:

Те наблюдавали за височината на полета, грижели се за свещените кокошки /римляните имали интересен обичай - пускали кокошките да кълват просо преди всяка битка; ако кокошките кълвяли настървено - победата била сигурна; ако пък отказвали да ядат - нещата отивали на зле.../. Харуспиците гадаели по вътрешностите на жертвеното животно. Особено бил важен черният дроб. Ако последният бил засегнат от някаква болест - поличбите били лоши.

Модел на черен дроб:

Уволнение

Veterani били войниците, които след изтичането на срока на службата оставали във своя легион. Първоначално легионерът служил 16 години. След това за четири години минавал в разред ветеран. До окочателното уволняване ветераните влизали в състава на самостоятелни отряди със собствени знамена /оттам и наименованията - vexillarii, vexilla veteranorum/. При необходимост те били длъжни да участват във военни действия. Стремейки се да съкрати разходите за уволняване на войниците, Август увеличил срока на служба до 20 години плюс 5 години като ветеран. За войниците от помощните войски срокът на служба достигал до 30 години.

След завършването на службата си, ветеранът излизал в пълна отставка /missio honesta/. Отслужилите войници /emeritus/ бил заселвани в колонии.

Ветераните се ползвали с редица привилегии. Те били освободени от някои данъци, имали редица облаги при започването на търговска дейност например.

Официално нито легионерите, нито оксилариите не могли да се женят легално. Постъпването в легиона се считало за форма на развод. Фактически обаче войниците сключвали бракове, от юридическа точка незаконни, но властите се съобразявали с това. Така че войникът можел спокойно да остави на жена си имуществото, дори и само със устно заявление. Статусът на децата бил обаче проблемен. Ако легионерът се женел за неримлянка, децата му също не получавали римско гражданство. Синовете на легионера ставали римски граждани, ако постъпили на служба в легиона. През 197г. император Септимий Север легализирал браковете на войниците.

При оставката си войникът получавал документ /diploma/ - две съединени бронзови плочки с имената на командира, подразделението и свидетелите на прощалната церемония:

Документът на оксилария свидетелствал и за получаване на римско гражданство. Ветеранът получавал и солидно възнаграждение /praemia militiae/. През първи век паричните суми били заменени от раздаване на земя, като войниците избирали в коя провинция да се заселят.

Много често войниците, служили в един легион, се заселвали в една колония /обикновено на територията на която служили/. Това било оптимално решение за властите, защото при нужда жителите на колониите могли да подсилят местните войски.

Заключение

Обмислената организация и система на обучение на римските войски дала възможност на Империята да съхрани несъмненото си превъзходство над всички антични държави.

Преобразуването на завладяните територии в римски провинции би било невъзможно без участието на римските войници. Те строели градове, акведукти, пътища, които са се запазили и до наши дни и предизвикват възхищение. Воините и римските колонисти постепенно се асимилирали сред местното население и най-непосредствено влияели върху културното и икономическо развитие на провинциите. Може смело да се твърди, че римските легиони изиграли една от решаващите роли за превръщането на "варварските" територии в процъфтяващи региони. Без донесените от римляните основни принципи на държавността, цивилизацията и римското право, по-нататъшното развитие на Европа би могло да тръгне по по-лош път.

Неизбежният процес на взаимна асимилация довел до това, че "романизираните" варвари станали преобладаваща, а в 4 - 5в. и единствена съставка на римската войска. Така че войните на Рим с варварите през 4-5в. били фактически войни на варвари с варвари, едните от които гордо се наричали "римляни".

Но това станало по-късно, а през 1-2в. римските войски оставали несъкрушими и богът на войната Марс гледал благосклонно на римските орли...

Статията е публикувана преди 9 години, 4 месеца на 19 януари 2009 г, и е видяна 12777 пъти

Мнения за Животът на легионерите Споделете
вашето мнение!