Римляните развили в съвършенство превземането на противниковите крепиости. Пристъпвайки към обсада, първоначално римляните са се опитвали да превземат укрепения град с внезапен щурм. Засипвайки рововете войниците правели костенурка /testudo/:







слагайки щитовете си един над друг и се опитвали да разбият портите или с помощта на стълби /scalae/ да се покачат на крепостните стени. Ако първоначалният щурм бил неуспешен, започвала планомерната обсада.



Първо римляните намирали най-слабо защитения участък от крепостната стена. На това място под прикритието на щитове, беседки и др. започнали изравняването на неравностите на почвата, за да стане мястото проходимо за обсадните машини. В същото време започвал и строежът на насипа/agger/.











На него се установявали кулите, като височината им трябвало да бъде по-висока от тази на стените. От кулите се водел непрекъснат обстрел по врага. В това време започвало изграждането на покрити коридори /коридорите - porticus могли да се изграждат при свързването на беседките /vinea/ в една дълга редица/, по които войниците стигали безпрепятствено до основата на крепостните стени. Тук в действие били пускани тараните, разрушаващи основите... Понякога римляните копаели тунели под основите на крепостта. При достигане на необходимата височина, на насипа се установявали обсадните съоръжения.



Обсадените често предприемали атаки, с цел да разрушат съоръженията на римляните. Затова при продължителни обсади /например Цезар при Алезия, Тит при Йерусалим/ градът бил обграждан с контравалационна линия /земен вал с кули и ровове/. Това позволявало войската да се съсредоточи на най-важните за обсада места. Ако към обсадения град се насочвали подкрепления се изграждала външна линия - циркумвалационна, която препятствала опитите за деблокада, предприети от неприятеля /както например действа Цезар при Алезия/.



При работата по обсадните съоръжения, за прикритие от вражеските стрели и камъни се изграждали прикрития и навеси. Най-известното се наричало беседка /vinea/, изграждано от дъски:



С помощта му войниците могли да се приближат до стената за подкоп или за разчистване на пътя за тараните. Съществували и щитове /pluteus/ за прикритие на работещите по строежите.



Таран /aries/:



Стенобитната част била най-често с формата на глава на овен, но имало и островърхи тарани /terebra/. Състоял се от масивна дървена греда, с прикрепена към нея желязна част. Тя билa закачена на рама вътре в костенурката. Работата при пробиването на стена по такъв начин била тежка и трудоемка. Витрувий споменава за един такъв таран 30 метра дълъг и обслужван от 30 човека:

Обсадните кули /turres mobiles/ се използвали за атака на стените:



Те били на няколко етажа. На долния етаж се намирал таран. На по-горните били разположени балистите. На най-горния имало стрелци. Имало и мост, спускащ се върху стената. Основите на една такава кула заемали площ до 14, 8 кв. м. Изграждана извън обсега на неприятелския огън тя впоследствие била докарвана към стените. Оттук с помощта на установените върху нея балисти се водел обстрел по вражеските позиции. По нея легионерите могли да се прехвърлят върху крепостните стени. За защита от запалени стрели навесите и кулите били покривани със сурови кожи или мокри чували.

Самбуката била широка стълба, покрита от всички страни и обшита с кожи за защита. Била дълга до 18 метра. Самбуката се помествала на подвижна количка, но могла да се разположи и върху кораби /както сторили римляните при обсадата на Сиракуза през 212 г. пр. н. е./. В сравнение със стълбата самбуката имала значителни предимства – могла да бъде прехвърлена през ров и защитниците нямало как да я отблъснат. За противотежест се използвали камъни. В предния й край имало защитена площадка, на която се помествали до 10 войника. След като самбуката се издигала и се спускала на крепостната стена, тези войници започвали бой със защитниците й, а в това време други се изкачвали по стълбата, за да подкрепят щурмовия отряд.

 

Цялостен план на обсадата:





Метателните съоръжения /tormenta/ при римляните били взаимствани от гърците и разнообразни по своята същност. Можем да ги разделим на такива, стрелящи по права линия и стрелящи по парабола. От друга страна те могат да се класифицират на такива, изстрелващи стрели /еутитони/, или камъни /палинтони/. С развитието на обсадното изкуство обсадните машини били пригодени да изстрелват и стрели и камъни.

Всеки легион си имал собствена артилерия, обслужвана от специализиран персонал /т. нар. ballistarii/. На всяка кохорта се падала по една балиста /ballistae/, а на всяка центурия - по един скорпион /scorpio/.

Балистата била двураменна торзионна машина. Гарантирала изключителна точност, можела да се ползва не само при обсада. Могла да изстрелва 40 kg. камъни и стрели на голямо разстояние /до 250м./ Римляните я взаимствали от гърците и я доразвили:



Съвременна възстановка:

 

Скорпионът бил неголям двураменен стреломет, взаимстван също от гърците не по-късно от 3в. пр. н.е.





В края на 1в. била изобретена Cheiroballista, за направата на която освен дърво били използвани и бронзови части:



 

Онагра била еднорамененна торзионна камъкохвъргачка, изобретена от римляните към 3в. от.н.е. Тя била по-опростена от балистата /която е била съставена от много части и изисквала сложна поддръжка/. Недостатък е, че бил ефективен само при стрелба по неподвижни цели /използвал се само при обсада, за разлика от балистите и скорпионите/. можел да изхвърля по-голяма тежест - от порядъка на 100 кг. Всеки легион имал около 10 леки онагри. Към края на империята те били най-често прилагани, поради по-лесната си направа:

 

---

---